Rails Girls 11

И така, от няколко години, около мен се прокрадва концепцията за Rails Girls, която доста ми допада през цялото време, но ужасът от часовете по програмиране в училище и после в колежа (DOS, хора! Да! Знам… Млъквам и се отправям към старчески дом) все още ми държат влага, независимо че нямам обяснение защо точно.
Моята връзка с компютрите започна на „крехката“ възраст от около 13, когато Правец 16 беше на световно ниво, а екранът приличаше на нещо подобно, но започваше с С://

На едно такова нещо изкарах и първите си пари в живота, които възлизаха на наистина завидна сума за положения труд. Аз се сдобих с РОЗОВА китара (нямаше друг цвят в ЦУМ, всъщност нямаше друга китара…), а после вече нямаше място за работа за пионерчета в пионерския клуб на 120-то. Подозирам комсомолците се усетиха за „далаверата“…

И с китарата не ми провървя и тази страница от живота ми беше затворена завинаги.

Повече от десетилетие по-късно (2000-та…) се сдобих с компютър с Уиндоус, който известно време прашасва в къщи, защото аз предпочитам да пиша на ръка, филми се намираха трудно,  а нетя беше нещо, което се пускаше с E-CARD, през СТАЦИОНАРЕН телефон и се изчерпваше за минути…  (не намирам картинка на предплатените карти за нет, сори).
Плещя всичките тези тъптии, защото се опитвам да се оправдая за ужасния си и вечен страх от всичко свързано с компютрите и програмирането. Понеже съм дете на онези времена, дълго време нямах проблеми с хардуера – с лекота и без страх, сменях, добавях и чоплех под капака.  Виж създаването на софтуер винаги е било част от нещо не съвсем понятно и имащо потенциала да ми гръмне компа и  кой знае какво друго…
Доста по-късно, нещата се подобриха рязко – вече имаше квартална кабеларка за нет, появиха се мирката, форумите, още по-късно се появи WORDPRESS и да имаш блог не беше страшно, появи се гугъл и търсачките се превърнаха във втората ми същност, появиха се служебните компютри и се престраших дори да кача Убунту на една прастара и още любима машина…
През цялото това време, от думата „програмиране“ са ме побивали тръпки и съм си представяла едни дълги редове, започващи с С:// или dir и никога неводещи до правилното място… Още си спомням онази тъжна 4-ка по програмиране от 1994,  изкарана на контролно по програмиране, (проведено на лист хартия и с химикалка,) която е най-ниската ми оценка след тройката по Икономикс (обременеността на отличниците, които са се захванали с неща, които не са тяхна работа, е страшен …).
****
Напоследък стана популярно, че е супер яко да си програмист – представата е, че правиш нелоши пари, имаш свободата да не висиш в офис, а да бачкаш дистанционно, всички те гледат с прикрита възхита, защото си част от „якото“ непознато…
Преди няколко месеца, в момент на пълно обезумаване от настоящата си работа, заявих на Надя Данабашева, че искам да ме научи! Тя вика: „Кво да та уча?“; Аз: „Всичко! Уча бързо и съм работохолик, дай ми шанс и ще направя квот’ искаш!“
Данабашева (дооооста отегченааааа) ме поглежда с израза „що не сииии…“, но по подобаващ начин запазва спокойствие и казва: „Иди първо на Rails Girls и после ми се обади…“.

Честно казано, аз също бях: „пфффф! таа пъ…“
Скоро след това ми попадна онлайн реклама на Rails Girls, цъкнах ѝ да парща вести, щот аз така правя когато някой, на когото вярвам ми е казал, че така трябва.
Не след дълго взеха че ми писаха, че ставам и ме взимат за фрий обучение в рамките на ден и половина на 700 метра от дома ми. Имаше уговорки – ще ме хранят!, ще ме поят!, ще се грижат за мен!, а аз трябва да представлявам женско някакво съсловие в тая игра…

Мразя да си жертвам уикендите! Всичките ми приятели и колеги знаят, че това се случва само в екстремни ситуации. От горе на всички съм болна като куче… Ама Надя каза…  няма да изляза некъв нещастен мрънкач – мошеник, който дори не пробвал, преди да го разкарат…
И отидохме вчера.
И се оказах в друг свят!
В свят, в който 2+32=34 и това не се коментира, не се оспорва и никой не ти казва, че си кретен, че го твърдиш или че трябва да е 35 в името на „дипломатизъмът“ или зя дя ну наланиш някого, който е на власт.
Свят, в който повече от 50 високо квалифицирани тренера, даряват ден и половина от живота си за да въвлекат жени в бизнеса си, щото им е важно (обясниха защо сто пъги, има го в страницата им).
Свят, в който никой не те гледа като полезно изкопаемо (нищо, че си), щото всеки трябва да се уважава.

И любимото! Свят, в който ВСИЧКИ ми повтарят, че сууупер нормално да правя грешки нон-стоп и няма да стане нищо страшно!
****
Съмнявам се, че от мен ще стане програмист. Твърде нетърпелива съм и не се кефя на крайните детайли, които трябва да се спазват. В този момент си давам шанс да поцъкам, да си припомням прекрасното отношение на всички, истинската готовност да помагат и адската лекота на светогледа на хората там. Със Стеф (тренера ни) си говорихме, че това изживяване е страхотна бърнаут превенция на хора от помагащите професии и го вярвам супер сериозно. Също знам, че и програмистите имат какво да получат от нашата работа. Ще помислим за това.
А междувременно:

  • Момичета (от две до двеста години), организаротите са супер яки и ще се радват да ви въвлекат в този нов свят!
  • Момичета и момчета, които се занимавате с програмиране, търсят се инструктори!
  • Мили, прекрасни хора, които обичате да работите с деца и поназнайвате по малко програмиране: https://www.coderdojo.bg/ ви чакат!
  • Момчета, на които ви се програмира, просто ползвайте Гугъл и ще намерите стотици варианти за развитие! После елате като тренери на Rails Girls<3

Реклами
| Вашият коментар

Сам Си Прерязвам Гърлото или къде отиде смисълът

Предполагам сте чували за Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, култов герой на Пратчет, който успешно продава наденички, създадени от части на животното, които дори то не подозира, че притежава.
Важното е да са гарнирани с достатъчно количество пържен лук и горчица.

За него се присетих тези дни, в които общественото внимание се очаква да е приковано към безобразното поведение на вицепремиера и протеста „Системата ни убива“. Казвам, че се очаква да е приковано, защото моето наблюдение е, че всички знаят за него; всички, които познавам го подкрепят; но някак си, има и други важни неща. Много съм далеч от идеята да отричам другите каузи и нужди, но все пак, не разбирам как и защо точно този протест и точно това поведение на вице-то не доведоха до масови безредици и бунт. Трудно ми е да се сетя за по-валидна причина за такива действия, от политическата арогантност и от страданието на болни деца и техните майки…
Не смятам, че тази апатия е резултат от липсата на чувствителност (поне се надявам да не е), но все пак тя е на лице. Протестът е малоброен, а хората които го посещават са обичайните заподозрени.

Къде ни е скапаният проблем, по дяволите?

В горчицата и пържения лук, очевидно… Където горчицата са дребните ни ега, които имат нужда да изпъкнат с нещо значимо и различно, а пърженият лук е повтарящото се политическо поведение, в което поредният нагляр ни обяснява, че не е казал, това което каза вчера или поне, че не е имал това предвид, а ние сме пълни тъпанари и не го разбираме. Но така сме се закачили за тая горчица, че вместо да се фокусираме и да изметем неприятното копеленце и категорично да покажем на останалите такива какво ги чака, ние мажем горчица през социалните медии и замазваме основния пойнт. Вероятно защото не можем да надскочим собственото си его и да подминем второстепенни „проблеми“ за да останем във фокус и да насочим енергията си към основните проблеми.

Пример за горчица:
1. Моя приятелка, в яда си постнала във вездесъщия Фейсбук статия на ПИК. Сега, ясно е че ПИК са пълна боза, но наистина ли е важно десетина коментара под въпросния пост да са свързани с хигиената на източниците и как те не трябва да се популяризират?
Защото, само за разнообразие, ПИК бяха написали, че се готви контрапротест. Нещо, което се оказа факт този път. Така или иначе, важната информация, свързана с поредното политическо безобразие, заслужаващо не просто оставка, а доста по-крути мерки, се замаза покрай „лошия“ пост.
Тъжно, другари!

2. Преди малко известен активист за човешки права, който принципно подкрепям, си направи труда да се заяде с известен ежедневник, че били сменили женския род на адвокатКА нам`коя си, на адвокат нам`коя си…
Не искам да омаловажавам правото на хората да избират как да им наричат професията, длъжността и т.н., но все пак, онзи ден пред МВР беше зверс
ки пребит човек, по расистки подбуди… и този активист е силно замесен в конкретния казус. Та, може ли адвокатКАТА да ме прости.
В тоя случай нямаме нужда от пилеене на гражданска енергия, хора!

Имам десетки подобни наблюдения, сигурна съм, че и при вас е така.

И покрай множеството подобни изцепки напоследък, се замислям сериозно КОЙ ни е виновен? За липсата на ефективно гражданско общество? За липсата на ефективни политики? За липсата на правоприлагане? За липсата на елементарно уважение и възпитание? И за всичко останало?

Защото в България „Не е луд, който яде баницата, а този който му я дава“ е изконна ценност.

С предобрянето на популистки идеи, като горните, НИЕ раздаваме баници наляво-надясно и после се ругаем защо пак сме си купили наденичка в хляб от Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, като прекрасно знаем, че не искаме да знаем какво има в нея (освен горчицата и пържения лук).

И малоумно забравяме, че Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото понякога успява да продаде храните си за ВТОРИ път, нещо което е наистина трудно и необяснимо за вярване…

Призив: Айде, да се фокусираме, другари!

| Вашият коментар

Страната „Наужким“

Когато бяхме малки, често се случваше да си играем „наужким“. Палатката която правехме от одеало беше дворец „наужким“. Аз ставах ветеринар „наужким“ и спасявах всички животни по света. „Наужким“ осиновявах всички кучета и котки, „наужким“ се намирахме на самотен остров и „наужким“ си палехме огън, за да приготвем „наужким“ трудно намерената си храна. Детството ми беше щастливо, безвременно и изпълнено с приключения, повечето от които „наужким“. Страхотно е, когато децата използват въображението си и изграждат цели нови светове, изпълнени с копнежи и мечти, нищо че те не са видими и не можеш да ги докоснеш.

В последните години силно впечатление ми прави една тенденция, при която възрастни хора правят неща „наужким“, и това ме притеснява. Притеснява ме защото виждам как целенасочено си вършим работата „наужким“ и „наужким“ правим света по-добър, а трябваше отдавна да сме разбрали разликата между добро и лошо. И да сме признали, че крайните компромиси при преминаването през трудности, не ни помагат да направим света по-добър, а просто правят средата, в която живеем, и животите ни „наужким“. Превръщаме се в хора, които не оставят следи, в хора, които имат само сенки, и когато си отидем, нищо няма да остане след нас. Защото целият ни живот е „наужким“.

Надежда Данабашева, човек на когото вярвам, на когото се възхищавам и от когото уча, излезе с името  и проблема си. Заяви го честно и открито, както тя винаги прави. Истината беше променена от хора, които „наужким“ работят с деца със специални образователни потребности в училището, но предпочитат децата да бъдат преместени в друго училище. Ако могат да запазят средствата за тяхното обучение, обаче, биха били доста доволни. Но чак пък да работят с тях…

Запознайте се с нейния случай, струва си да се види как подменяме доброто с чисто зло.

Българската агенция по безопасност на храните, преди няколко месеца изби над сто птици от защитени видове, защото не хареса поведението на няколко активисти и на един директор на зоопарк. Опита се да обясни действията си със страховит птичи грип. Това се оказа кьорфишек, но истината някъде беше наместена, нагърчена и изопачена спрямо нечии интереси. Спря да е истина.

Децата ни друсат адска синтетика, която ги убива наистина, но ние „се борим“ с употребата на канабис. Ей така, щото така се правели дедите ни и защото е супер по-лесно. Обвиняваме тревата, а никой не си прави труд да изследва КАКВО друго има в нея. Точно по същият начин преди години новините бяха пълни със случаи на хора, които умираха от „менте“ алкохол…
И така „наужким“ се борим с наркотиците, а иначе си кютаме доволни в познатото статукво.

Въздухът ни е „наужким“ въздух, водата ни е „наужким“ вода, планините и морето са „наужким“ наши (ние сме държавата „наужким“), храната ни е „наужким“, евросубсидиите са „наужким“ за нуждаещите се, родителите ми взимат пенсии, които са „наужким“, а аз „наужким“ имам здравна осигуровка и сигурност за старините си…

Току що си дадох сметка, че е невъзможно да изброя дори само най-зловещите примери, които излизат пред погледа ми. И че няма смисъл.

Започнах този текст, защото от пет дни не мога да се успокоя от това, което става с Борис, (с Надя, с Алла, с Генчо – хората, които живеят с онова, най-първото и мръсно „наужким“ от училище).

Започнах го защото имам нужда да излея цялата тази гнусотия някъде навън, далеч от мен, и да си помисля, че като си кажа, това ще промени нещо.

Ми, няма да промени нищо, нуждаем се от нещо друго. Нуждаем се от някакво действие, от някакво решение…

Завършвам този текст с предложение към всеки, който смята, че тази подмяна е недопустима, всеки, за когото истината не е просто вариант/начин да прикриеш интересите си. Не се продава за 15 ст. Признанието ѝ осмисля бъдещето.

Присъединете се към Sklad за гражданска енергия, правя тази група в момента, не мога да гарантирам, че ще успявам да реагирам навреме и да я администрирам качествено. Мога да опитам, пък дано се намерят доброволци. Нека тук разкажем нещата, които ни влудяват и помислим как можем да променим заедно това. Защото по отделно не става. Всички „лоши“ ни искат разделени.

Ще включа в групата няколко човека, на които вярвам безрезервно. А вие ни напишете кой сте, защо искате да членувате тук, изпратете ни препоръки, ако имате. Нека опитаме заедно.

(В групата са нежелани хора, за които е приемливо да намират начини за „обяснение“ защо са готови да правят компромиси със съвестта си.)

| Вашият коментар

„Понякога всичко, което искаш да чуеш“… „е звънецът на входната врата.“

Често думите са немощни.

В нашата култура трудно говорим за чувствата си. Трудно говорим за проблемите си. Крещим вътрешно, през приемливата усмивка.

Чуйте това видео. Почувствайте го. Нека проговорим.

 

 

Повече тук:
http://bg.projectbeat.org/

| Вашият коментар

„Бог да пази децата ни!“

Когато преди няколко месеца писах за Новите психоактивни вещества, неколкократно срещнах горната реплика под статията си. Струва ми се безотговорно да оставяме цялата работа на Бог, който видимо е доста зает с огромното количество безобразия, които причиняваме на планетата, на себе си и на самочувствието му, като създател на цялата съвкупност. И ми се ще да поговорим за това като възрастни.

За двайсетината години, през които работя в сферата на зависимостите, винаги съм се чудила как става така, че превенцията в училищата или не се случва, или ако се случва, прилича на масово мероприятие от `60-те години на  миналия век, на което ентусиазирана лелка обяснява с патос, как от наркотиците се умира незабавно. Малки дечица размахват знаменца и балони с надписи „Не на дрогата!“, а в очите им блестят сълзи проронени за по-големите и излязли от пътя батковци и каки. Вие се хоро, играе се футбол и всички си тръгват убедени, че никой от присъстващите няма да си помисли да употребява каквито и да е незаконни вещества до края на дните си.
Само след две-три години, пубертетът е казал своето и същите тези дечица са заели мястото на смятащите се за безсмъртни каки и батковци от „тъмната страна“ и цинично се надсмиват над масовите мероприятия тип „Всички срещу дрогата!“, подплатени със „знанието“, че това е долнопробна лъжа изфабрикувана от страхливци.

Недоумението защо целият този сценарии продължава да се случва отново и отново, винаги е било неотменна част от работата ми, но все се оправдавах с факта, че работя в сферата на намаляването на вредите от употребата на наркотици, (т.е. работя с хора, които вече употребяват наркотици) и училищната превенция не е моя работа. Удобно оправдание, точно като оправданията на хората провеждащи горните акции и намиращи лесен и популистки начин за отчитане на дейност, без измерване на ефективността ѝ. Дейност, която е много харесвана от политици и родители – от първите защото има медиен интерес и много, много шарени снимки с деца и балони, а на вторите – защото това не може да им се случи. Не и на тяхното дете! Нищо, че помнят същите смехотворни акции от детството си, а познават доста хора, които избраха другия път…

Получи се така, че през последната година и аз започнах да се занимавам с обучения за употребата на наркотици в училище и си дадох сметка колко несъвършен и незадълбочен е начинът, по който се работи с младите хора. Докато се опитвах да им обясня как действат наркотиците и какво могат да направят за да намалят вредите им, бях поразена от искрения интерес към темата, от блясъка на чистото любопитство в погледите им, което крещеше с всички сили „Искам да опитам!“, „Толкова е куул!“, „Искам да съм част от точно тази компания!“. Пълно отричане на всичко уж научено по време на т. нар. превантивни кампании, интернет и целия огромен информационен поток, който ги залива. И се замислих, какво мога да направя, че тези млади хора да имат избор да кажат „не“ (или „да“), но в този момент да си дават сметка какво точно приемат или отхвърлят и защо, и как то е толкова важно за тях.
Тук някъде се намеси и Бог.
По същото време страхотната доц. д-р Жасмин Василева от Virginia Commonwealth University беше в България и спомена за концепцията на програмата Preventure. Бях безкрайно впечатлена, за първи път срещах разработен и проверен метод, който залага на работа с импулсивността, търсенето на силни усещания, чувството на безнадеждност и чувствителността към тревожност – все емоции и поведения, от които хората, които употребяват наркотици да изтъкани. За първи път имах усещането, че имам отговори на въпроса как да работим с младите хора, така че не само да намалим броя на тези, които започват употреба на наркотици в училище, а и да се намалят общите нива на агресия, неприемливото поведение, като успоредно с това се увеличи мотивацията, успеха и се подобри поведението на „калпазаните“, които са толкова непреодолимо притегателни за съучениците си. А точно тази тяхна популярност е страхотен начин да се изгради и силен „ефект на стадото“, който довежда до значително подобрение в поведението и на учениците изобщо.

Звучеше като приказка, като коледен филм с прекрасен край, като метод заслужаващ поне за Нобелова награда за мир!

Заинтригувах дали е възможно (след Канада, Америка, Холандия и Обединеното Кралство) тази система да влезе и в България. Оказа се супер важно да познаваш правилните хора, които са толкова куул, че веднага запретват ръкави и правят  възможното за да може това да се случи. Само след месец доц. Василева потвърди, че имаме подкрепата на проф. Патриша Конрод (човекът  създател на програмата и неин основен двигател), която не просто се съгласи да даде разрешение за адаптирането на системата, а и го направи абсолютно про-боно!

Освен това, едно от пътуванията на двама от колегите ми до Монреал, във връзка с други работни заетости, се припокри времево с тренинг по Preventure, провеждано лично от проф. Конрод, която без увъртания и формалности ги прие и обучи за работа със системата. (Безкрайно благодарна съм, че имам шанса да работя с д-р Георги Василев и д-р Кирил Бозгунов, които са част от борда и надзорния съвет на Център за хуманни политики, чиито председател съм.)

Супер бързо, буквално като по поръчка, разполагахме с най-големия капитал за всяка подобна инициатива – имаме подкрепата на създателя на програмата, имаме двама български експерти, които вече са получили най-доброто обучение и са доказани професионалсти в сферата на зависимостите в страната. Имаме и доц. Жасмин Василева, която е готова да ни подкрепи с всичко възможно.

И тъкмо когато си мислехме, че няма какво да ни спре, стана ясно, че не е лесно да намерим необходимите средства за осъществяването на адаптирането и пилотирането на програмата в страната. Всъщност, нашите идеи не отговарят на философията на възможните държавни източници на финансиране. На тях им харесва да се правят кратки филмчета на стойност десетки хиляди левове, да се организират спортни турнири, да се правят концерти срещи наркотиците. Все неща, които са напълно ОК сами по себе си, но са и напълно неефективни за намаляването на употребата на наркотици след учениците и младите хора.

Мечтата ми беше да напиша този текст когато имаме хепи енд и очакваме съвсем скоро програмата да стартира. За съжаление в този момент това не е така. Пиша го с надежда, че ще достигне до бизнес хората, до големите донори, до тези зачитащи научно доказаните модели, до социално отговорните компании или поне до вас, които отделихте време да прочетете този текст. Моля ви, разкажете на повече хора, така че да имаме възможност да намерим тези средства!

Ако имате идеи, които могат да ни помогнат, моля пишете ни на: office@centerforhumanepolicy.org

Благодаря!

 

 

 

 

| 4 коментара

Синтетичните наркотици и как ни вълнуват

Legal_highs__DNC56_2922743b
Предполагам, че вече всички са чували за Новите наркотици /Синтетичните наркотици/ Дизайнерските дроги. Независимо от това как ги наричаме, те остават в една сива зона на незнание, която не ни дава дори базова яснота с какво си имаме работа.
Въпреки недостатъчната информация в световен мащаб, ще се опитам да обобщя някой от основните факти и рискове свързани с тях.

Аз ще ги наричам Нови Психоактивни Вещества (НПВ), което е и международно приетото название. На първо място е редно да сложим някаква рамка за това какво са те. Според Европейският мониторинг център за наркотиците и зависимостите (EMCDDA), това са вещества, „които не са обхванати от международните механизми за контрол на наркотиците и включват широк кръг вещества, между които синтетични канабиноиди, стимуланти, опиоиди и бензодиазепини. В повечето случаи те се предлагат на пазара като „законни“ заместители на незаконни наркотици, а други се предлагат на малки групи, които желаят да експериментират с тях заради предполагаеми нови въздействия.“
От тук става ясно, че НПВ покриват действието на цялата гама вече известни „традиционни“ наркотици, а към края на 2016 г. EMCDDA наблюдава повече от 620
различни НПВ, предлагани на европейския пазар на наркотици.

Те не се преследват от закона, не защото някой иска това да е така, а защото развитието на науката, която обслужва интересите на разпространителите на наркотици, през последните години е главоломно. Оказва се, не само невъзможно, НПВ да бъдат забранени цялостно, но дори и да бъдат разпознати като възможни наркотични вещества. Производителите са изключително гъвкави и регулярно и последователно променят химичните формули на тези вещества, така че те се превръщат в сходно по действие, но различно по състав химическо съединение. Когато международните преследващи органи успеят да инкриминират някое от тези вещества, на негово място вече чакат няколко други и различни вещества, които не са незаконни. Има опити за инкриминиране на всички НПВ, но те са провал. Няма как да формулираш забраната на нещо, което не съществува към този момент.

Всъщност, НПВ се превърнаха в мечтата на всеки наркотрафикант:
– няма тестове, които да ги засичат на терен, а често е трудно да се анализират дори в лаборатория;
– в сравнение с „традиционните наркотици“ (хероин, кокаин, амфетамини и т.н.), действието им е многократно по-силно. Представете си как производителят скрива един килограм вещество в камион пълен с пудра захар. Един пакет сред хилядите в камиона! А това е количество, което отговоря на стотици килограми традиционен наркотик;
– производствената цена на НПВ е многократно по-ниска от цената на „традиционните наркотици“. Дори някакво количество да бъде заловено и конфискувано, това няма сериозно да навреди на финансовото състояние на производителя/ разпространителя;
– пазарът харесва по-ниската цена;
– тестовете на потребителите са отрицателни и те не подлежат на „разкриване“, но и достъпът им до лечение и адекватна грижа е много малък;

По такива причини конвенционалните начини за преследване на трафика, притежанието и употребата на НПВ са напълно безсилни. Войната с наркотиците беше призната за провал дори и на световни форуми на ООН, но все още има хора живеещи с нагласата, че простото преследване, ще промени ситуацията. С изобретяването на НПВ заинтересованите лица, минаха на следващо ниво и обезсмислиха диалога за провала на наркополитиката, като просто зачеркнаха възможността да бъдат залавяни навреме. Те винаги ще са крачка напред, а ние трябва да измислим нови и ефективни начини за да се изправим срещу това явление.

Как, обаче това ни вълнува? Днес, в България, мен и вас.

Ситуацията в страната е дори по-тежка от изказаната горе.
В България няма адекватна лаборатория, която да изследва новите наркотици. Най-добре поддържаната и оборудвана лаборатория е Централна Митническа Лаборатория, която обаче не разполага с нужните консумативи за идентифицирането на НПВ. Т.е. никой в страната няма ясни и конкретни данни какви вещества и в какви количества влизат в България и колко от тях остават в страната. Огромните средства за борба със наркотиците в страната, се харчат за преследване, а не за превенция, терапия и намаляване на вредите от употребата на наркотици. Т.е. това са пари хвърлени на вятъра, съвсем буквално.

Това, което обаче знаят експертите, работещи в сферата на зависимостите е че все по-често помощ се търси от хора, които са с отрицателни тестове за употреба на вещества. Знае се и че в страната има смъртни случаи след употреба на НПВ (няма точна статистика и яснота колко са те). Знае се, че терапията на хората, (които са развили зависимост към НПВ, или които са развили психози от употребата им) няма нищо общо с терапията от „традиционните“ наркотици и науката е слаба в ефективното повлияването на тези проблеми.

Ще дам някои примери за НПВ в България. От години у нас е много популярна т. нар. „билка“, „чай“, „весел чай“. НПВ, което се смесва с някаква листна маса. Това може да е всяко изсушено растение, което е в състояние да се пуши. Ползват се билки като градински чай, мащерка и т.н.. Много често е предпочитано от младите хора, основно от учениците, които търсят евтино вещество, което не се засича от уринни тестове. Цената на една такава цигара около 1-2 лв., а тя е достатъчна за няколко човека. Ученици от престижни столични училища споделят, че голяма част от съучениците им имат опит с употребата на такива вещества. За огромно съжаление има и смъртни случаи точно сред тази най-уязвима група млади хора.

Естествено, дилърите са помислили и за по-възрастните и осъзнати клиенти, като предлагат на малко по-висока цена, листа от канабис, които са „надрусани“ по същия кошмарен начин. Проблемът тук е, че потребителите съвсем спокойно могат да си мислят, че употребяват марихуана, а всъщност да са под въздействието на много по-опасните НПВ.

В България има няколко регистрирани случаи на смърт след употреба на подобни вещества, независимо, че системата за регистриране на смърт, следствие от свръхдоза е напълно неадекватна и от години не отчита смъртните случаи от традиционни опиати, например.

На фона на въпросните вещества традиционната марихуана, която доказано е многократно по-малко опасна, изглежда като „игра за балъци“. Тя се засича със слюнчен тест, дори два-три дни след употребата ѝ, а ако ви хванат да шофирате през това време, ще влезете в затвора. Освен това чистата „трева“ е много по-скъпа. Освен това е много по-опасна за отглеждане, разпространение, придобиване и т.н. …

Подобни мерки за преследване при употребата на „билка“ напр. не могат да бъдат приложени, а шофирането под действието на всички видове НПВ е многократно по-опасно.  Погледнато така марихуаната напълно губи битката с НПВ, независимо, че шансът да попаднете в психиатрия след употребата ѝ е минимален,  а тези здравни заведения са пълни с хора с психози като следствие от незабранената „билка“.

В нощните клубове за забавление, все по-често се предлагат и НПВ, вместо търсеното екстази или кокаин. Това се случва, поради почти пълната липса на възможности за тестване на вещества в тези места. Практика известна и много популярна в развитите общества, където човешкият живот е по-важен от „залавянето“ на потребител. За съжаление, в България дори не се коментират възможностите за разрешаването на подобни инициативи.

НПВ се продават като помощни средства за отслабване. Преди години в „работещите“ (тези, с които наистина се отслабваше) добавки за отслабване се прибавяха амфетамини за намаляване на апетита и аз си спомням времена, когато употребяващите ги хора бяха с ясна симптоматика на амфетаминова употреба и положителни уринни тестове. Производителите на тези „хранителни добавки“ разпространявани само през интернет, престанаха да влагат очевидните амфетамини и преминаха на НПВ. Симптоматиката продължава да се наблюдава, но тестовете вече са отрицателни.

НПВ не прощават и на хората, които имат сериозен опит в употребата на вещества. Преди години сред групата на хората, които са зависими към опиати, беше разпространен синтетичен вид фентанил, който уби 6 човека в рамките на една нощ.

НПВ често могат да са законни  заместители на лекарства, които се предписват със зелена рецепта. По този начин се създава допълнителен пазар за тях от страна на групата по-възрастни хора, които по някаква причина са привикнали с употребата на медикаменти, които в последствие са спрени от лекаря. (Между другото, преди дни в САЩ беше обявено извънредно положение за общественото здраве, относно кризата със свръхупортеба на опиати, която е следствие на безразборното изписване на силни психоактивни медикаменти. Ще е страхотно да се учим от чуждия опит, а не да разчитаме, че на нас ще ни се „размине“.) Епидемията на употреба на всякакви психоактивни вещества в България е огромна и смитането ѝ под килима, няма да разреши проблемите, а само ще ги задълбочи, както винаги.

Надявам се с този относително кратък текст, да съм задала възможност за размисъл относно основните рискове и опасността от употребата на НПВ. Далеч съм от идеята за изчерпателност, но ще се постарая и в бъдеще да пиша по проблемите свързани с тези вещества и дано има някакво разумно развитие.

 

| 4 коментара

Развитието на хирургията, през вековете и у нас?

В един момент, някъде към 15-16 век, науката се развива стихийно, а към 17-18в вече съществуват множество медицински училища, които подготвят лекарите. Един от големите им проблеми е, че около 1300 г. църквата забранява дисекцията на мъртви тела, защото това ще навреди на безсмъртната човешка душа.

Естествено, намирането на трупове и незаконната им продажба на медицинските училища се превръща в супербизнес с изключително креативни хрумвания и доста зловещ оттенък. В края на краищата, хирургията получава своето и през 19 в. в Англия вземат решение да предоставят трупове за обучение на медиците. Така прецакват супербизнеса и подпомагат науката.

–––

През 2017 година в България хирургията не е в най-добрата си форма. Имала е години на разцвет, но те са потънали далеч в небитието. Министерството на здравето е в доста пасивно-убийствена позиция спрямо гражданите, а осигуряването на възможности за професионално развитие на лекарите е последния му приоритет. Т.е. заплащането на международни експерти, които да идват в български болници и да обучават лицензирани хирурзи в определени интервенции, е напълно немислимо.

Медиците са доста изнервени от липсата на „материал“ за тренировки, което обуславя невъзможността да влязат в световните научни издания с революционни постижения и да погъделичкат егото си (както и егото на всеки българин, който се чувства щастлив да види сънародник в западните медии).

Трябват им живи тела, върху които да се упражняват.

Тогава на власт идва един министър, който е поставил развитието на науката и реализирането на печалби на първо място в приоритетите на болния си мозък (животите на пациентите са някъде към края в редицата на чакащи за неговия интерес). Той (доста находчиво) намира начин да достави жив материал на приятелите си хирурзи-назначава (не по-малко луд) шеф на фонд, който трябва да спасява деца и пренасочва операциите им към „приятелите“ си хирурзи в България. Те напипват възможността да станат поне лекари на годината и да изгреят във всички национални медии. В замяна ще дадат най-доброто от себе си за да може министъра и шефа на фонда да излязат прави. Да са доказали, че в България такива операции могат да се правят и така да осигурят още жив материал за развитието на „науката“. Успоредно с това ще се изкарат и едни пари от комисионни и всички ще са доволни. Супер! Гениално измислено!

Тук в картинката се появяват едни ужасно неблагодарни родоотстъпници, които вместо да се радват на развитието на българската наука, задават кощунствения въпрос:
„Защо рискувате живота на децата? Тези хирурзи не са квалифицирани.Такива операции се правят в специализирани клиники, където има подготвени специалисти, които могат да спасят детски живот. Дайте шанс за живот на тези деца.“
Техни неблагодарни колеги от друга болница, отказват да направят операцията на живота си, защото са преценили, че съществува съществен риск за живота на пациента.
Родоотстъпниците от гражданското общество (около шест човека) подскачат под път и над път, въоръжени с плакатчета „Убийци!“ и искат оставката на шефа на фонда.
От нищото, министърчето е свалено от поста си, което той още не може да повярва.
Месец по-късно медиите обявяват, че шефа на фонда е уволнен. След пет минути, че не е уволнен.

Съдбата на едно дете се лашка от живот в смърт и обратно в продължение на десетина дни. Шестте човека правят невъзможното и успяват да осигурят пътуването на това дете.
Във Фонда за лечение на деца в чужбина чакат десетки молби, на десетки деца, чиито заболявания може да са професионален или финансов интерес за още лекари и компании, които имат нужда от практика и оборот.
Правилникът на фонда в момента по-скоро подкрепя „науката“ и оборота, и вероятно ще си назначи нов д-р Менгеле. Шестте човека от гражданското общество са изхвърлени и оставени без всякаква информация.

Говорим за децата на Клета майка България, буквално.

Междувременно в Англия прецакаха супербизнеса и подпомогнаха науката през 1832.
–-

Най-вероятно подобни схеми  се случват във всяко кьоше в това министерство, кьошенцето ЦФЛД беше твърде осветено до скоро, та видяхме как работи системата…

| Вашият коментар