Пак параграф

                                                 

Естеството на едната ми работа е да издирвам наркозависими и да                                               направя контакт с тях. Целта на това мероприятие не е да обяснявам на света колко са                        онеправдани те (не, че не ми се случва),  а погледнато съвсем глобално, да намаля риска от заразяване с кръвнопреносими инфекции. За мен логиката е доста проста, лицето Х, което инжектира наркотици, обикновено има  рисково поведение-ползва нестерилни (да не кажа откровено мръсни) игли, спринцовки и всичките там неща, които ползва. Същото това лице, обаче живее доста сходен живот с всички останали лица Y. Като човек на около 20-ина години, то ходи по заведения, понякога работи, има си приятели  и среда, които са важни за него. Освен това Х има навика да пие вода, да се храни и съвсем нерядко да прави секс. За да е ясна картинката е нужно да отбележа, че честичко прави безразборен секс. От тук следва, че ако Х се запознае/си легне случайно, с който и да е Y, то шанса Y да не си лепне нещо изключително неприятно (хепатит във всички разновидности, ХИВ, сифилис и квото там се сетите)  не е никак голям…

Sо, правейки превенция на рисковите групи, ние правим превенция и на всички там Y-ци.                                        Най-общо казано, това е част от идеята.

Та да си дойда на думата. Днес докато си вършех съвестно работата, която в момента се “финансира“, контролира, „организира“ и т.н. неща, от   Програма „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН„ , бях посетена от двама блюстители на реда, които ми обясниха, че нямам право да правя това, което правя на това място. Защото преча на тяхната работа! Която в случая е да не позволяват „наркомани“ да се събират по паркове, градинки  и доколкото схванах всякакви обществени места. При вида на пълното ми онемяване от това идиотско тяхно задължение, лицето представящ се като Иван Йорданов (няма чин, няма карта, няма легитимация) ми обяснява как те хей сега ще си спрат колата до нашия бус и никой няма да дойде! Т.е. Иван Йорданов-горд“шеф“ на отряд реши, че е изключително подходящо да ни попречи да работим… Междувременно успяха да изгонят от градинката четири човека, две от които бяха мониториращите ни по същата тази програма, а другите двама бяха наши клиенти.

Та въпросите, за които си мисля са… КАКВО ПО-ДЯВОЛИТЕ СТАВА……

„ПРИЯТНОСТРАШНО“

Мдаааммммм…

Имах намерението да не превръщам това място в това, в което ще го превърна ей сега, но нещата си се случват и няма смисъл да се опитвам да им преча. В петък присъствах на генерална репетиция, бях леко скептична, малко притеснена и доста любопитна. А е трябвало да се страхувам. Трябваше да ме е страх от… себе си, от „бялото“, което завзема всичко и може да е много красиво, ако не ме плаши. Но ме плаши.

Откриването на собствените ми несъвършенства, заблуди, убийството на мечтите ми ме доведе до тихо вцепенение.  Което, от своя страна, ме превърна в зрител на живота си. „Приятнострашно“ беше моят живот, имах правото да седя и да гледам, да се вълнувам, да плача, но нямах правото да искам да променя каквото и да е.  Зловеща препратка към реалността на собственото ми безсилие. Не, не е безсилие, безхаберие е думичката, която повече подхожда на усещането ми.

Както и да е, тази пиеса ме раздруса здраво за раменете, направи така, че да се видя отстрани, бръкна дълбоко в закърнялостта на душата ми и ме направи по-добър човек, мисля.

Гледах я отново в събота, подозирайки, че вчера нещо съм била в кофти кондиция.

Гледах я и в неделя, поздравявайки с нея живота си…

И тя продължаваше да рови и да рови, някъде дълбоко в мен, и да не ми позволява да се чувствам удобно. Накара ме мазохистично да разчопля и аз, да потърся красотата в себе си, в живота си, да си се ядосам, че забравям да подхранвам важните неща, да се замисля кое е наистина важно.  

Сега се чувствам чувстваща. Ама то е толкова силно, като когато бях дете. И се чудя как съм позволила битовизма да умъртви тези емоции, как съм живяла без тях… А Яна Борисова, през това време си е писала текста с твърдото намерение да ми зашлеви плесница, да ме накара да стана по-добър човек. Галин и Андрей са измисляли пъклени планове как да изтръгнат останалия смисъл от душите ни. А ние, горките, сме си живели в пещерата и не ни е хрумвало да погледнем светлината.

Благодаря ви!

Има и едни такива хора

          Аутрич работници. Едни такива… странни. Захилени, брутални, позитивни, почти нереални.

Обикалят улици, канали, мазета издирвайки едни такива хора-инжектиращи наркотици.

Въоръжени са с бус и раздават нови спринцовки и игли. Просто ей така…

„Алоооо, к`ви сте вие беее? Що ги карате да друсат? Хероин подарявате ли им? Лелелеле, колко пари откраднАхтееее! Тия са спинозни, в затворо ги водете!„  им казват разни „нормални”, а те се усмихват, обръщат го на шега и обясняват как…

Има и едни такива хора…

Гошко е на 19 вече. Къдрав и захилен до ушите, с огромни маслинени очи. Вони! Бездомен е от … цял живот. На 19 е, ама изглежда на 14, като ни види и погледа му блясва, знае си той, че ще има някоя далаверка. Според правилата ни е забранено да му даваме пари, ама какви ти правила когато си го виждал как лакомо захапва огризка от сандвич, подаден от случайна непозната, какви правила като знаеш, че спи на улицата от дете, завит с кашони. А да, кашоните… Те топлят, но пък са опасни се оказва. Решили едни „нормални” тийнейджъри да си поиграят с пистолета на татко, пък по случайност ли, как ли, се прицелили точно в неговия кашон… „Добре, че само краката ми оцелиха”. Хванали го приятелчетата му , с които живее там в кашоните, и го закарали в „Пирогов”, е за това е жив Гошо. Ама и двата му крака са надупчени, та сега се разхожда с бастун. Бастунът скоро го измъкна отнякъде, преди 10-ина дена се подпираше на две пръчки-трудно се ходи с два прецакани крака.

Споменах ли, че Гошо инжектира хероин от дете? А, май пропуснах! Пък ония другите „такива хора” бяха търсили майка му, той си има майка, а тя си има къща… Ама казва „ Кой бе? Тоя ли, бе? Кво ме интересува тоя?! Да мре!”

„Той ти е син!”

„Никакъв не ми е ! Не искам да го знам! Я да бегате от тука, че…” . Не разбрали колегите какво ще стане, след че-то, но разбрали, че тук той помощ няма да получи.

А споменах ли, че Гошо е серопозитивен от 14 годишен? Е, така е. Но си няма лична карта, че да започне терапия. Той никога не е имал документи, водиха го да му вадят, но нещо все не става. Поискали подпис от майката, пък тя не ще да го знае… Пак ще го водят, пак ще се борят с бюрократщината. Няма как иначе да влезе в метадонова програма и да започне антиретровирусна терапия, няма как да отиде в приют…

Водиха го в „Каспар Хаузер” , но нещо се е уплаши и разправя, че не ще да се занимава…

Изпратиха го в „16+” и от там се омете моментално, натупали го били другите младежи в къщата… Вярно ли е , не е ли? Няма как да разберем, но той си се чувства най-добре на улицата, най-добре забравен, най-добре в кашона….

 *****

„Бате Иво, ще ми дадеш ли два лева?” подхилква се хитричко с тоя, неговия поглед.

„Ей, Гошееее писнА ми от тебе, да знаеш…” Иво се е нахилил до ушите, подавайки банктнотата. Кефи се, че го вижда, че е жив…

„А една цигарка ще ми дадеш ли?” пробва се отново Гошо

„Лелеле!!!

 Абе Юле, пОгледнИ го тоя, беееее!!! К`во да го правя? Ше те тепам, ей!” и пак огромна усмивка, а цигарата отдавна е подадена…

*****

Здравейте :)

Отдавна се каня да си спретна блог и ето го и него!
Нямам ясна концепция какво ще се случва тук, но напоследък ми се ще да си казвам някакви неща. Мисля да не е дневник, но не мога да обещая.
Мисля да е позитивен, но първата публикация няма да бъде.
Мисля да е обективен, но не знам доколко съм обективна.
К`во се обяснявам!? Нека да оставя нещата да си се случват